Менопаузата е промяна - поглед назад

Когато животът ни тласне към менопаузата, ние се озоваваме на прага на голяма житейска промяна. И като всяка промяна, която идва изненадващо и неочаквано, тя предизвиква в нас палитра от емоции и негативни мисли.

Какво всъщност се променя?

ВСИЧКО!!!

Променя се тялото. Променя се кожата. Променя се либидото ни. Променя се мисленето. Променят се емоциите. Ставаме по-раздразнителни. Превръщаме се в обидчиви и чувствителни „лелки“, които се сърдят или плачат от най-малкия намек за… възрастта, например. Променя се всичко, само ние отказваме да се променим.

Нека разгледаме етапите на промяната от фигура 1, защото познавайки тяхното проявление, ние ще имаме първото си осъзнаване къде се намираме в точно този момент. На фигурата също така виждаме, че промяната е процес, а за да преминем през този процес ни трябват голяма доза разбиране, търпение и осъзнатост.

Когато дойде промяната и ние не я очакваме изпадаме в ШОК. Често в този случай мозъкът ни е на автопилот и не можем да повярваме, че това ни се е случило. Когато сме в шок обикновено изпадаме в ступор и не можем да предприемем нищо. Именно това ни води до следващия етап – ОТРИЧАНЕТО. Отказваме да приемем, че промяната е настъпила. Казваме си:

Не, това не може да е истина.

Въобразявам си.

Няма как, аз съм още млада.

То това се случва на по-късна възраст.

Продължавам напред.

И си „свиркаме“ докато не ни достигне осъзнаване, вероятно с първите симптоми на нередовен цикъл, нестихващ ПМС (предменструален синдром), горещи вълни, невъзможност да заспим, раздразнителността…

Тогава ни връхлитат те – ЕМОЦИИТЕ. Но не онези приятните и радостни усещания: Ура, променям се! А онези от типа: Леле, остарявам! И тогава се надига той – ГНЕВЪТ. Гневът към себе си, към най-близките, към света. Гневим се на всичко и на всеки. Но те не са виновни за това, което се случва с нас. Никой не е виновен, защото това, през което преминаваме е част от природното ни развитие.

А зад гнева се спотайват страх, самосъжаление, обвинения, раздразнителност, понякога отчаяние. Тежко е това състояние, защото емоциите са енергия, и пак на нас се пада честта да преработим тези толкова тежки енергии. И често това не е по нашите сили. Често се отказваме. Защото кой обича да му е трудно и тежко. Само че отказът не прави нещата по-леки. Напротив! Отказваме се и страдаме. А всъщност е дошъл моментът да се откажем да страдаме!

В нашите емоции е скрита закодирана информация за това, какво точно се е променило и какво ние трябва да предприемем, за да се синхронизираме с промяната. Именно това трябва да направим – да се синхронизираме.

Картината става още по-интересна и когато се намесят и нашите мисли. Не ни стигат емоциите, но и мислите също наслагват негативна енергия в и без това негативното ни тежко състояние. А те може да са:

Остарявам. (Старостта, както установихме в групата, свързваме с безпомощност, безсилие, унижение, физическа слабост, загуба на памет, загуба на разсъдък, болести, зависимост от някой друг.)

Наближава края на живота ми.

Страхувам се, че ще напълнея.

Ще се разболея и ще умра.

Пак на мен ли?

Жертва съм на женската си същност.

Нищо не мога да направя. Така е устроен светът.

Не търпя да ме обиждат.

Никой не ме разбира.

Ще се побъркам.

Мисли, мисли, мисли, които се редят една след друга, коя от коя по-убедителна и основателна. Мисли, които приемаме като част от нас и даже още по-зле, идентифицираме се с тях. Най-важното осъзнаване е това, че ние не сме нашите мисли и имаме контрол именно над тях. Между това как се чувстваме и как реагираме има една мисъл разстояние и тази мисъл е критична за това как ще продължим да се чувстваме.

Вероятно тук е моментът, в който търсим помощ. Вероятно, тук нашият гинеколог ще ни каже новината, която не искаме да чуем и може да откажем да я чуем. Отказът ни връща към първите два етапа и ни оставя в омагьосания кръг на нашите мисли и емоции.

На този етап се появява вътрешното предоговяране на условията. ПРЕГОВАРЯМЕ със себе си, с тялото си, с Бог… Ако аз гладувам 3 дни, ще сваля 5 кг и ще се върна на старите килограми и така ще се чувствам, както преди. Ако се откажа от захарта, ще бъда като младо момиче. Ако сменя доктора, ще… Ако, ако, ако… условности без край. Само, че това „както преди“ вече не съществува. Защото ние, без да забележим, вече сме други. Не същите като преди, а по-мъдри, по-свободни, по-избиращи и по-осъзнати, само ако сменим настройката.

Все повече осъзнаваме, че ни трябва помощ. Но каква? Ако не знаем какво се случва с нас, вероятността помощта да не е адекватна е много голяма. Не е единичен случаят, когато нашето GP може да сбърка симптомите и да ни предпише антидепресанти, които не само, че не помагат, а вероятно и замаскират още повече гласа на тялото. Затрупваме го с антидепресанти, килограми, неработещи диети, негативни мисли, гняв.

Всъщност, ние има етап от промяната, който наподобява депресия. Здравословното преминаване през нея е свързано с временно притихване и оттегляне навътре. Това оттегляне ни помага да преосмислим живота си, да преценим какво в действителност се е променило и да планираме първите стъпки. Тук на помощ идва професионалния коуч, с който да извървим ПЛАНИРАНО нашата промяна.

Два са изходите от този етап – нагоре и надолу. Изборът е наш. Дали ще се придвижим към ПРИЕМАНЕТО или ще задълбочим депресията. Дали ще отворим очи и ще видим „светлината в тунела“ или ще потънем. Тук на помощ идва психологът или експерт по емоционална интелигентност. Всичко зависи от степента ни на потъване. Защото оставането за дълго в депресията е равносилно на потъване.

До тук, във всички етапи нашият вътрешен взор беше насочен назад. Страдахме от това, че сме загубили младостта, гъвкавостта, лекотата и какво ли още не. Потъвахме, изплувахме и пак потъвахме. Лутахме се в нашите емоции и се доверявахме на нашите негативни мисли. Действахме със старите модели и очаквахме различни резултати. Поглед напред ще направим в следващата статия, когато ще преминем през етапите на приемане и решаване на проблема, за да изплуваме и да плуваме с удоволствие в океана, наречен наш живот.